Като стон…
 

Ти идваш във съня ми като стон
и тихо на леглото ми присядаш,
разделя ни съдбовния закон,
но с устни по косите ми пробягваш. 

Размърдвам се. Безгласно пак мълвя,
една сълза в зениците ми пари,
във други измерения горя –
така далече в старите Плеяди. 

Потъваш нежно в моето сърце,
преливаш се във ударите. Тичаш.
Преследваш ме във синьото небе
и името ми донасита сричаш. 

Усмихвам се. Подавам ти ръце.
Въртим се в пирует все по-нагоре.
И галиш с обич моето лице –
то пак за кратко ще е само твое. 

Обречени от хиляди лета
се скитаме изгубили надежда,
а нашата любов е тишина,
тя пак и пак дълбоко ни отвежда. 

Копнеем за крилете отпреди,
за битките, звездите, за безкрая,
за нашите изписани следи
отвеждащи до портите на Рая. 

Но виждам още трябва да вървим
със силна вяра вътре във душите,
от злото всички ние ще спасим,
досбъднали за вечността мечтите. 

19.10.2021г.
Елица