Отново блика светлина…
 

Запратиха ме в Ада. Прегреших.
Родих дете. Вината чужда глътнах.
На друг дариха моите криле,
като река в отвъдното пресъхнах.  

Отнеха ми го. Мъничък вързоп
видян за някаква половин минута,
бе надзирателят ми тъй суров
във ъгъла виновна ме набута.  

Оставиха ме в черна тъмнина.
Душата ми заключиха с окови.
Проклеха правото ми да блестя.
Вселената с жестокост ме пороби.  

Пребита скитах хиляди лета
и търсих само моите другари,
да бъда в строя исках във нощта,
препускайки по стръмните завои.  

Една любов запазих вътре в мен,
надявах се все пак да оцелея
и да те срещна някой светъл ден,
отново във простора да изгрея.  

На бас се хвана тя, че ще умра,
че ще сломи безсмъртният ми пламък,
ликуваше прегърнала врага,
преглъщайки отровния си залък.  

Оплете те във своите лъжи,
накара те да мразиш мойта същност
и всичко между нас се разруши,
изгубихме постигнатата мъдрост.  

Самичка оцелях сред ветрове,
във сто живота станах шепа пепел,
докосвах с нежност твоите ръце,
в сърцето ти дълбаех като свредел.  

Така и не успя да ме спасиш,
жестоко пред очите ти умирах
и виждах как опитваш да вклиниш
душата ти във моята. Пулсирах.  

В живота настоящ аз оцелях.
Любов намерих. Силно мъжко рамо.
Със чуждо тяло атомна се слях
погледнах се във ново огледало.  

И всеки ден се боря като войн
досбъдвайки космическа повеля,
а тебе те усещам като вой
сред спомени за общата постеля.  

Но смъртната заплаха ни гори
и трябва по сами да оцелеем,
мълчанието знам ще ни спаси,
накрая нова песен ще запеем,  

защото се пречиства обичта
и пътя ни напред се разкроява
от мен отново блика светлина,
която пак и пак ще те спасява.