*Време*

Какво е всъщност Времето във нас -

миг отлетял след малко във пространството,

и шепот на крила без дъх след изгрева,

пътуване безпътно трудно в тъмното.

Едно палто в антрето зад вратата ти,

листа  от есен скрити между страници,

небрежни думи пясъчно разхвърляни

и мислите сърфиращи без граници.

Трева зелена пееща във утрото,

във жълто мигащите нейде светофари

и силуета на жена сред звездното,

под слънцето жадувани фанфари,

или пък виното във чаша от сълзите ни,

усмивка сбъдната в безкрая на началото,

разходка по Земята в крак със прилива

и  вълчи вой в полето побелялото.

Какво е всъщност Времето във нас,

антракт между „родих се” и „умирам ли”,

от перките на вятър непознат

мечтите знам, че само се дослучвали.

Писмо в бутилка (до Вселената)

Здравей, мамо,

Не съм ти писала отдавна защото разговарям с теб всяка нощ в сънищата. Не е достатъчно и никога няма да бъде. Страх ме е, мамо. Напоследък често чувам думата  „смърт”. Сграбчва ме онова тягостното чувство на обреченост. Обикновенно забравям за него. Работата ми помага да държа негативните мисли под ключ. Хубаво е да се чувстваш полезен за другите със знанията си. Все така продължавам да мечтая. Знаеш ли, мамо, напоследък сбъдвам мечтите си, защото открих тайната за вълшебството вътре в мен. Просто Обичам и Дишам. Нищо не очаквам. Миговете единствено се случват, а после за секунди се превръщат в спомени. Изгубват се в пространството, подобно капките попиващи в пръстта от дъжда зад стъклото. Не вярвам в бъдещето, мамо. Бъдещето е Днес. Миналото е Днес. Днес е кръстопътя на мислите ми пазещи преди, летящи сега и копнеещи след. Влюбена съм, мамо, във всичко хубаво което ми се случва, докато ме има физически в този свят. Не искам да живея вечно. Искам да живея достатъчно. Майка Съм, Съпруга и Любима Съм, Приятел Съм, Колега Съм, Творец Съм, Всичко Съм, което някога Съм искала. Цялостна Съм. Еееех, имам си и проблеми, и тревоги, и продължавам понякога да плача нощем в тъмното и да търся пътя към оня нашия приказен свят..... Помниш ли, мамо?.... Приказния ни свят, в който си уговаряхме срещи всяка вечер преди да заспя, а ти да ме завиеш, целунеш  и да изгасиш лампата ми със слънца и петлета в стаята ....Липсва ми начина, по който ти винаги ме утешаваше.....Виждам една звезда всяка нощ в безкрайното синьо....Ти ли си, мамо?....Ти ли си?.... Съжалявам, че думата „смърт” ме накара да ти пиша. Още с раждането си започваме да умираме и като че ли стъпка по стъпка го правим през целия си живот. Не искам да вървя към смъртта, мамо. Искам да вървя към безкрая. Вече знам, че докато дишам, ще се стремя към онази част от Вътрешното Ми, която по някакъв начин е далеч от мен в това измерение. Знам, че ще дойде миг, в който частиците ще се слеят отново и само вятърат ще остане шептящ след невидимите стъпки. Думите прогонват страха ми. Те са моя щит. Обичам те, мамо! Ти винаги ще бъдеш част от мен! Вътрешен глас на Обичане.....

И само прах във вятъра след  думите остава.....

Прах сред който пак ще бъдем двете.....

Когато студ реките ще обгърне....

А слънцето заспало ще изтлее....