Продадена…
 

Продадена за милион години
през сините пречистващи реки,
далече от ръце едни любими,
заключени от нечии вини.
Игри на сляпо в куп водовъртежи,
безчестие издигнато във култ,
жени със болни някакви стремежи,
застигнати от не един инсулт.
Превръщане на женското във мъжко,
изчистване на всички страхове,
гласът на войн потрепващ дръзко,
в изгубените тъмни светове.
Тренирана сама да оцелява,
но с братята завинаги в отбор,
понякога е морска пяна,
а друг път е възраждащ се закон.
Под броня пази все душа ранима,
върви по път по свои правила,
в ръцете си държи тя сила,
с която пренарежда все света.
Когато във ядрото ветровете,
притихнат залюлени от дъга,
тя си отива бяла с дъждовете,
във свойта обетована земя.
Тя няма тяло – сторено на прах е,
от някога любимата сестра,
отсъдила – Вселенски грях е,
от брат да си обичана в нощта.
Но оцеляла древната свещица,
до Извора спасена под Луна,
разперила криле на птица,
пак подслонил я нейния баща. 

Не идва на Земята от години,
сражава се във чужди светове,
очите и отдавна не са сини
зениците са нейното поле. 

Но призована за финална битка,
препуска на вълшебен еднорог,
и знае, че я чака на отбивка
стар мъдър глас, любим и строг. 

16.09.2024г.
Елица

Някой преди време ми беше писал : „Обичам аватара ти…“

Но аватара е просто някакъв спомен, отблясък, далечна сянка, нещо безвъзвратно изгубено, нещо към което може би душата не иска да се връща…, защото външното е миражно, истинско е само вътрешното, а ако някой обича само външното, горко му когато го изгуби, изгубва всичко, защото вътрешното не се отъждествява с обвивката, а с вътрешната сила, която движи и съхранява всичко… Тази сила няма външно лице, тя едновременно е Всичко и Нищо, тя е безкрайна, самодостатъчна, пътува като вектор през времето и пространството, а спътниците и не са въпрос на оцеляване, на доказване, не са спътници за които тази сила е трофей, а е нещо естествено, хармонично, вечно, отвъд физическите предели и техните слабости…