Опазени...
 

Ти не отваряш моята врата,
палтото си в антрето не закачаш,
ала трасираш в моята глава,
ръце към мен във тъмното протягаш. 

Не съм за тебе залък и горчи,
вървя напред от хиляди години,
а ти се взираш в моите следи
отекващи във дните ти красиви. 

Живея на дълбоко и горя,
за теб съм хоризонта тъй безбрежен,
когато се смълча и се стопя,
със другата забравяш да си нежен. 

Дълбая като свредел в твоя лоб,
и все пера нечистата ти риза,
оставила съм те да бъдеш роб
на тез, в които мъката ти слиза. 

И тихо наблюдавам отдалеч
във следване на Божия повеля,
държа в ръцете си невидим меч
със който те разрязвам и те меля. 

Тъй все ме питаш има ли любов
там между наште звездни измерения,
а аз ти отговарям - "Чисто нов
кова аз твоя образ без съмнения." 

Боля ме много дълго, но успях
във мене да запаля светлината
и най-накрая вихърно се спрях
във твоята душа сред тишината. 

Сега е вечност. Пряма съм, прости.
И силата ми стреля на талази,
финално пак ще бъдем Аз и Ти -
Вселената реши да ни опази. 

28.11.2022г.
Елица

От тук нататък пазителят си ти.

Ели,
нямаш си на представа колко на място е отговорът ти!
20 години се боря за това!:)
И беше много много труден път...
Всички се чудят как издържах...
Прекрасен декември!*

Ели