Новата земя….

Поскачах синьо-цветна на въже,
във мислите ти облаци завързах,
подадох ти парченце от небе,
а после към безкрайното забързах. 

Намигнах  ти и скочих с парашут
от някакво високо било,
създадох спомен вятърен и луд,
превърнах се във огнено хвърчило. 

Завърза ме за тебе със въже
и ме поведе в горската дъбрава,
достигнахме щастливи брегове,
където с тебе пак се чувствах цяла. 

И поиграхме тихо на любов,
на неми обещания сред сенки,
душите ни шептяха благослов
сред спомени за някакви седенки, 

от минали животи, от съдба
преминала през тежки изпитания,
отведох те нататък със гласа,
събрал копнеж на хиляди сияния. 

Пак бяхме цели. Просто аз и ти.
Немирни две деца на Боговете.
Откри, че моята звезда блести –
стопява вътре в тебе страховете. 

Зад рамото си хвърли шепа прах
протегна ми ръка и продължихме,
прошепна ми : „Сега разбрах,
със тебе най-накрая се спасихме“. 

И стана лято – вечност, а кръга
завихри свойта огнена посока,
и полетяхме двама от ръба
на старата скала висока. 

Тъй времето замислено се спря,
разказа се в очите ми дълбоки,
далече Новата земя изгря
сред пътища забравено широки. 

20.07.2022г.
Елица