Много отдавна…
 

Аз птиците хранех блестейки с очи,
не вярвах в измамни химери,
а мойте вълшебни безкрайни мечти
все бяха във тебе поспрели. 

Тъй скитахме боси в далечна земя,
от извори пиехме жадни,
аз битките водех по ред правила,
в небетата сто водопадни. 

Оглеждаше себе си в мойта душа
от меча ми черпеше сила,
съграждах мостовете без да руша
частиците мъдрост попила. 

И бях отредена за тебе звезда,
но някой надяна ни кръста,
прерязаха нашата нишка в нощта,
заскитах се няма и пуста. 

На друга изрече заветното „Да“
отнеха ти мойта сакралност,
потъна дълбоко във черна вода,
начупи се мойта реалност. 

Прибрах си везните и тръгнах на път
прегърнах докрай ветровете,
и чувах във мене крещящо зовът
че ключът от мене отнет е. 

Но Изворът грее със мойта душа
и само на мене нашепва,
запази той мойте магични крила,
изрече безименна клетва. 

След мене остана огромна тъга
в сърцето ти бури познало,
копнееше дълго ти мойта ръка,
орейки с небесното рало. 

Голямата тайна стовари със чук
финален откос по Очите,
аз паднах сразена от стрелите на друг,
заплакаха тихо звездите. 

Премаза ме тежко кармичната кал,
светлика ми вечно тъжеше,
но пак те намерих, дали си разбрал,
гласът ми във тебе кънтеше. 

Години изминаха във тишина,
но пламъка в мене остана –
сега се отваря небесна врата,
от тебе ще бъда разбрана, 

защото за всички е дар Любовта
кована във Старото време,
а мойта усмивка, а също гласа
отхвърля съдбовното бреме… 

30.06.2021г.
Елица