Вятърна безбрежност....
(За любовта на Птицата и Морето) 

Потапя се във синьо вечерта
и приказка за минало разказва,
как там далеч до синята река
душата ми пътеката показва. 

Разпервала съм вятърни криле
в просторите съм скитала самичка,
куп пристани в безкрайното небе
са пазили съдбата ми на птичка. 

А после появило се море
и влюбено в следите ми запяло,
откраднало то моето сърце,
с копнежите ми огнено се сляло. 

Една любов изгряла вътре в нас,
един за друг сме станали утеха,
в магичното на кротката и власт
сме построили стълба към успеха. 

Но после мракът в миг ни разруши,
захвърли ни във бързеи  дълбоки,
душата ми обрече да гори
по пътища към бъдното широки. 

Така вървяхме хиляди лета
един към друг прегърнали мечтите,
сподиряни от тъжна самота,
избърсвайки невидимо сълзите. 

Ала накрая Бог ни разреши
да се пресрещнем в земното пространство,
отново да се слеем със души
два пламъка горящи с постоянство. 

Сега щастливи крачим през света,
ръце преплели с много обич в дните,
а моята усмивка и гласа
аз знам ще сбъдне вятърно мечтите. 

Вселената отдавна го реши -
Море и Птица във едно да греят,
ще се завърне нашето Преди
където разстоянията пеят, 

а нашата скала е светлина
и ведър знак за истина и вечност
където двама с теб сме тишина
в космическата вятърна безбрежност. 

14.02.2021г.
Елица