"Подари си тишина! Помълчи и послушай вътрешния си глас! Вместо да се луташ в умуване, довери се на интуицията си! Ти си най-важният в този свят - подари си време и тишина, за да чуеш себе си!"

Дийпак Чопра




 
 

---

“Поканата”
Не ме интересува как припечелваш хляба си. Искам да знам за какво милееш и дали дръзваш да мечтаеш за това, за което жадува сърцето ти.
Не ме интересува на колко години си. Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш на глупак, заради любовта, заради мечтите си, за приключението да си жив.
Не ме интересува кои планети са в квадрат с Луната ти. Искам да знам стигал ли си до ябълката на собствената си мъка, дали след предателствата и ударите на живота сърцето ти остава все така отворено, или като повехнало цвете се свиваш и затваряш от страх да не те заболи отново.
Искам да знам можеш ли да живееш с болката, с моята или с твоята собствена, без да се опитваш да я скриеш, да я заглушиш или да и търсиш лек.
Искам да знам можеш ли да изпитваш пълна безгранична радост – твоята или моята радост, можеш ли да танцуваш в безумен транс, до самозабрава и да оставиш екстазът да те завладее целия – чак до върха на пръстите на краката и на ръцете ти, и да забравиш гласа на благоразумието и да не ни призоваваш да бъдем внимателни, да бъдем трезвомислещи, без да ни напомняш за ограниченията, присъщи на човешката ни природа.
Не ме интересува дали историята, която ми разказваш е истина. Искам да знам можеш ли да разочароваш някого, за да останеш верен на себе си; Можеш ли да понесеш да те обвинят, че си предател, за да не предадеш собствената си душа (...).
Искам да знам способен ли си да видиш красотата, дори тя да не е тъй прекрасна всеки ден, и дали в нейното присъствие откриваш извора на твоя живот.
Искам да знам можеш ли да живееш с поражението – с твоето и с моето, и все така прав на брега на езерото да извикаш с пълен глас срещу сребристия Лунен диск и да го поздравиш.
Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш. Искам да знам можеш ли да се събудиш след тежка нощ на отчаяние, съсипан, изтерзан до мозъка на костите си, и като станеш сутринта, да направиш всичко, каквото е необходимо, за да се погрижиш за децата си.
Не ме интересува кого познаваш, нито как си се озовал тук. Искам да знам ще влезеш ли в огъня и ще останеш ли до мен насред пламъците, или ще се отдръпнеш и ще избягаш.
Не ме интересува къде, какво, как, или с кого си учил. Искам да знам какво те крепи отвътре, когато целият свят около теб се разпада.
Искам да знам можеш ли да бъдеш сам, насаме със себе си, и дали наистина твоето присъствие ти е достатъчно, когато светът около теб е пуст и празен.

  Oriah Mountain Dreamer

Алекс Ровира, "Вътрешният компас"

---

Невероятен!!!....

   

Какво да ти кажа? Моят отговор на повечето от зададените въпроси е "не". Не съм толкова силен. Не съм толкова пораснал. А твоят отговор какъв е?

"Искам да знам какво те крепи
отвътре, когато целият свят около теб се разпада."

"Искам да знам можеш ли
да разочароваш някого,
за да останеш верен на себе си;
Можеш ли да понесеш да те обвинят,
че си предател, за да не предадеш собствената си душа" Хъм ....... хубаво,и аз бих искала да знам ... за себе си

Всичко това е възможно само когато си цял.
Хубаво си го казала, Ели. Чопра също! :)

Отговор: Не всичко се казва...:)) Замислих се!?!... А тъгата в очите, понякога, нека говори...

Малко хора го могат това упражнение, да притихнат в себе си без да се самоизтъкват и парадират, че са най.:)

Здрасти, Стрелчо,
много откровен коментар си ми написал! Благодаря ти!:)
Ами аz... ги мога всичките неща от посланието на Oriah Mountain Dreamer, нооо... шъt това е Тайна...;)
И аз не съм пораснала, но така се случи... наложи се да стана силна преждевременно...
Никога не получаваме като изпитания повече от това, което реално можем да понесем... Та в тоя ред на мисли, този който отговаря за Междугалактическият ред очевидно е преценил, че мога да понеса цялата тая тежест и затова ми я е стоварил... На мен не ми остава нищо друго, освен да вървя по пътя и хубаво да си гледам в краката, не за друго ами да съм по-внимателна в миговете, когато позагубвам връзката с гравитацията, хах... :))))))
Хубава вечер от чадърената Ели :)))))

_______________________________________
И понеже пред мен на тв екрана се обичат пилота Том Круз и секси инструктурката Кели Макгилис ти пускам едно Топ Гънско парче вместо чао :
Berlin - Take My Breathe Away theme from Top Gun with Lyrics
http://www.youtube.com/watch?v=fUis9yny_lI

Вили,
съзнанието че нито една загуба не е последна
и нито една победа, и именно по тази причина
дори в миговете на голяма болка трябва да намираме
у себе си сили да изправяме главата и да поемаме
към следващата ... победа ...
Усмивки!

Ели

Здрасти, Ади,
радвам се да те видя!
Винаги сме Цели, въпроса е, че понякога тази цялост...
... губи очертания под натиска на материята...
Въпроса е бързо да се възстановяваме след такива временни състояния
на пробойна в астралното тяло..
Топла прегръдка за теб,

Ели

Добър вечер, Гобс,
според мен Можеш!
Всеки Може, въпросът е Да Избереш
да сториш всичко това въпреки последиците
и да си със съзнанието, че това е правилното и единствено възможно поведение!
Радвам се, че се появи!
Хубава вечер и спокойна нощ,

Ели

Здрасти, Тони,
така е.. да.. наистина не всичко се казва...
Остават и неща, за мига когато потънеш в очите на другия...
.. защото отговорите са си там и просто чакат да бъдат
потърсени и... намерени...
Хубава и спокойна нощ,

Ели

Нали?!
И аз така мисля...
Ние дали... сме от тази порода хора?!?...
Усмивки, tea!:)

Ели

и силно това послание, макар да има нещо преемоционално, струва ми се. Все пак - вдъхнових се и искам да направя свое такова. Не ме оставяй да пропилея този импулс, Ели :)

"Ние"? Не мога да кажа, защото не се познаваме, но аз не понасям шум и показност, със сигурност!

Добър вечер, Сестричка,
аз самата бих опитала да напиша нещо такова, но...
... незнам... имам нужда от време, съответно настроение и най-вече спокойствие, а за момента ми е доста неспокойно в реалността по ред причини...
Но, когато бъда готова ще ти споделя! А ти опитай и ми го покажи после... Нали?
Oriah Mountain Dreamer е канадска поетеса и писателка, така пише в бележките под линия в книгата и в тази своеобразна молитва е вплела своите усещания за всичко, което Не я интересува... Нас може би Не ни интересуват други неща... :))
Аз днес разсъждавам над една друга мисъл цитирана в същата книга на Робиндранат Тагор - индийския писател, а именно :
"Най-трудната ти задача е да откриеш коя работа е точно за теб,
а после да и се отдадеш с цялото си сърце и душа." :))
И в този ред на мисли, питам се, дали идва миг, в който се отърсваме от мисълта, че не сме намерили най-доброто за себе си и винаги има някъде там нещо по-добро и се оставяме на случването с цялото си сърце и душа?... Струва ми се много трудно постижимо на практика... Душите са във вечно търсене... Просто обичат да летят...

Усмихната вечер, Сестричка,

Ели

Здрасти, tea,
Използвах местоимението "ние" може би защото инстинктивно предусетих отговора, който ще получа :))
Относно шума и показността - повечето хора не обичат шум и това е нормално, в забързаното ежедневие, миговете когато е тихо се обръщаме най-пълноценно към себе си, а в края на краищата това ни е основната задача в съществуването първо да развиваме и опознаваме себе си, а след това и да се научим да живеем в търпимост и някаква възможна симбиоза с шума на социума.
А показността... Ако някой изявява себе си по начин, по който би ме мотивирал да го оценя като примерен и образцов, като човек, от когото мога да науча нещо нямам нищо против показността му! Ако обаче някой изявява себе си, по начин оставящ у мен усещане за изкуственост, привидност, единствено външен ефект и нищо друго то със сигурност демонстрираната показност ще събуди ако не негативни чувства (защото принципно се стремя да избягвам такива в съзнанието си), то по-лошото - безразличие...

Хубава вечер, tea :)

Ели

Тишината е магия, трудно достижима в шумния ни живот и толкова необходима за да останем насаме със себе си. Понякога наоколо е тихо, но в мен се кръстосват мисли, тревоги, впечатления. В друг момент, най- неочаквано намирам тишината, моята тишина, в шумното метро или сред тълпата. Блажен и необходим е тоя покой, в който си сам, но не самотен.
Чудесен е постингът ти, Ели!

Наскоро четох негово интервю, в което казва, че предната вечер преди да умре, баща му е телефонирал от Индия и му е казал, че това е последния им разговор. Отивайкии след няколко дни в родината си за погребалната церемония е трябвало да изпълни обреда, изпълняван от най големия син в семейството. След кремацията да натроши с чук черепа на баща си, с което да прекъсне връзката на душата му с Мая - нашия измамен свят.

"Искам да знам можеш ли да живееш с болката,
с моята или с твоята собствена,
без да се опитваш да я скриеш,
да я заглушиш
или да и търсиш лек."

Този стих е пробният камък за душевната сила на всеки, преживял лична трагедия. И както Ерик Клептън изпя в песен мъката за загиналото си дете, така и аз написах една балада...

Вася,
извини ме че чак сега отговарям. Просто понякога влизам,
удобрявам коментарите те си отиват по местенцата и докато се появят обаче,
аз съм излязла от блога и правя вече нещо друго и после просто ме грабват други нещица и хората се чудят защо не съм писала... Извинявам се пак...
Относно тишината си напълно права. Аз например успявам да остана насаме с мислите си, със себе си, в нощните часове, когато заспят момченцата ми - само тогава успявам да почета, да се занимая с неща, които са ми приятни и интересни и пълноценно и спокойно да ги прекарам през най-дълбоко вътрешното ми. Обичам тези мигове, като че ли в тях се усещам най-пълноценно Аз, най-пълноценно себе си. Обичам също тишината докато шофирам и гледам полетата и дърветата по пътя, смяната на сезоните и невидимият разговор на природата с мен. Обичам и споделената тишина с любимия човек. Това, което ти е потребно да го "чуеш" в тази тишина, за да се чувстваш добре, хармоничен и в равновесие сетивата го усещат по техния си специфичен начин, улавят го, разстилат го във всяка фибра на тялото ти, вплитат го в духа ти и настаняват у теб усещането за пълноценност и достатъчност :) Разфилософствах се, но ти ще ме разбереш.
Хубава вечер,

Ели

Светльо,
благодаря ти за споделеното относно Дийпак Чопра. Не знаех за този ритуал, но като се замисля струва ми се много логичен, но пък да бъде изпълняван от децата... пък били те и пораснали... Незнам.... Каляващо е, но и жестоко.... От друга страна черепа на император Никифор е бил превърнат в чаша - вероятно така трайно е останал свързан с нашият измамен свят, защото и величието, и материалните богатства и славата са си измамна илюзия и който не го осъзнае навреме и им отдава приживе голямо внимание е обречен на невъзможност да полети свободен, когато моментът настъпи.... Замисли ме наистина...

С болката се свиква... На моменти интензитета се засилва... Усещането е сякаш ще експлодираш, после... утихва... Поне при мен е така... Просто се оставяш на ритъма на приливите и отливите и не спираш да пътуваш през собственото пространство, обичайки болката, защото тя си е преди всичко нещо наистина твое....нещо, което познаваш най-добре.... нещо, което те прави силен по един невидим начин пак и пак.... нещо, което ти помага да вървиш спокойно по пътя на вечното едновременно осъзнавано и неосъзнавано стремление към смъртта....
Ще прочета твоята балада, само ми пусни линк.
До скоро,

Ели