Цяла седмица не ми остава физическа възможност да си споделя мислите за "Новолуние", а я  прочетох преди повече от седмица. В интерес на истината вече прочетох и "Затъмнение" и  стигнах до развръзката в "Зазоряване". Четейки "Новолуние" пак се замислих за едни отдавна  отминали мигове от безгрижните ученически и студентски години. Защо ли в живота все така се  получава - най-добрия ти приятел момче/мъж задължително е влюбен в теб, а ти /момичето/ се  оказваш в един момент изправен до стената, скрила под мишница вината си и стискаща в шепи  необходимостта си да общуваш с Него, да му споделиш какво изпитваш към онзи - Другия,  Специалния.... Знаеш, че ще го нараниш, но въпреки всичко вътрешното гласче те човърка и те  съветва да му кажеш думичките, въпреки че знаеш, че те ще му причинят само болка, болка от  която ще страдаш и самата ти.....Хубаво е да имаш момчета за приятели, с тях винаги се  говори някак по-лесно, чувстваш споделеното по-защитено от обществено достояние и в същото  време ти се предлага гледна точка на друг тип светоусещане. Всичко е наред, докато бавно и  сигурно в отношенията не се намърда чувството...."любов"....Тогава изведнъж всичко става  много сложно, много затормозващо и за двете страни и въпреки паралелно тлеещото чувство на  необходимост от общуване винаги е по-добре да се бие спирачка, да се даде заден ход, да се  поставят някакви граници, докато някой не се е озовал преждевременно с прекалено кървящо, а  впоследствие и тотално разбито на миниатюрни парчета сърце. Определено така като четох,  Стефани доста добре е описала често срещана житейска ситуация и винаги нещата се развиват  еднотипно, независимо дали са намесени вампири, върколаци или хора. Според мен при стеклите  се обстоятелства Бела просто нямаше избор. Тя така и не успя да се впише в средата на  нормалните си съученици, за нея красивия вампир стана като водата и въздуха за живите  същества - с него се усети истинска, усети се такава каквато и диктува вътрешния глас, чрез  него се почувства разбрана от околния свят в отреденото и съществуване. Лошо няма, но пуста  човешка склонност да зашиваме кървящи рани потапяйки се в подобен на изгубения тип  отношения, да търсим утеха и спокоен пристан при хора и в атмосфера, която по някакъв начин  ни държи близо до онова - вече изгубеното и поддържа вярата ни, че някой ден Онова - другото  ще се върне в нашия свят и ще ни даде изгубената сигурност, изгубената твърда почва. Бела се  опита да свикне да живее с мисълта, че няма да види Едуард повече, но не спря да се надява,  че това може да се промени. Може би точно затова съзнателно търсеше опасностите, защото това  бяха миговете в които отново и отново си връщаше вярата, че рано или късно той отново ще  бъде реален за нея. Имаше нужда от тази вяра, защото само така виждаше бъдещия си живот  смислен. Относно Джейкъб - историите за върколаци са ми слабост от "Ван Хелсинг", после и  "Подземен свят". Харесвам Хю Джакмън - австралийския чар и стил!-:) Не знам. Някак нямаше да  е логично Бела да хареса Джейкъб и да забрави всичко преживяно с вампира. Идеята за  безсмъртие е примамлива, просто защото смъртните, хората така и не можем цял живот да  свикнем с идеята за смъртта и че тя неизбежно ще настъпи някой ден и никой и нищо не може да  промени това. Може би затова алтернативата, която и предлага Едуард изглежда по-примамлива.  Върколака, остава в края на краищата човек или....вълк и рано или късно стига до своя житейски край -  така както хората разбираме края на живота. Докоснала се вече веднъж до възможната магия на вечното съществуване на Бела, както междувпрочем и на всеки човек, би и било доста трудно да избере някой, когото  свързва с мисълта за тленността. Тя обича Джейк, това е безспорно, но с него така и не можа  да открие напълно и цялостно себе си. Всички неща, които правеше с него, бяха за да се  докосне до вампира - киното, моторите, скока от скалата. Това определено не е любов, а опити  да замести липсващата любов, да се научи да обича друг, да се опита да убеди сама себе си,  че и този вид отношения могат да и бъдат достатъчни и да направят съществуването и възможно.   Абсолютно не съм съгласна, че тя тръгна за Волтера, единствено защото не искаше Едуард да  се самоубие от чувство на вина/така каза на Джейкъб, а се опита да убеди и самата себе си/.  Тръгна защото се изплаши освен за него /Едуард - единствената и любов/ и за себе си - изплаши се, че  смисъла на съществуването и ще изчезне, а нямаше представа какво ще следва за Нея после.  Дали тя би била толкова силна да се самоубие, ако вампира беше успял със своя план и нещата  се бяха развили трагично?! Едно е да знаеш, че любимия ти е някъде там и да се мъчиш отчаяно  да приемеш мисълта, че никога повече няма да го видиш, а съвсем друго - да знаеш сигурно,  безвъзвратно и окончателно, че го няма и не съществува каквато и да било възможност някога  вече да го видиш, да го докоснеш. Тръгна защото алтернативата Джейк не провокира у нея  вечното влечение на хората към смъртта.  Джейк я пази - той е закрилник, верния приятел на  чието рамо може да поплаче, човека който може да я стопли, чисто физически, а и в преносен  смисъл - когато има нужда да говори, да мълчи,да върши разни безразсъдни неща, но не е  човека, който я кара да се чувства единствена и неповторима в този свят и да се чувства  най-вече себе си. Живеейки с Едуард на ръба /все пак тя напълно осъзнава, че кръвта и и в  този смисъл живота и е и си остава вечно изкушение за него/, но същевременно пазена от него,  Бела успява да постигне баланс в съществуването си - съществуване между доброто и злото,  между живота и смъртта, между любовта и приятелството, между върколаците и вампирите, между  реалността и магията, между крайността и вечността. Без да го съзнаваме напълно и винаги  всички ние живеем съчетавайки двете противоположни алтернативи на всеки един житейски  проблем.Правим единия от двата възможни избора в дадената ситуация, но вътрешния ни глас  винаги се обажда като коректив, анализирайки и другото възможно решение и макар то да не се  проектира в действителността, вратичката към него винаги остава отворена, в друга сходна  ситуация.  Симпатизирам на Джейкъб, но самия факт че той така и не "беляза" Бела показа, че самия той не беше убеден, че тя е "неговата" Бела.  От  цялата  книга  лъха  тази мистика на индианските вярвания, на традициите, които   куилеутите тачат, не знам, но ми се струва че в неговото съзнание от мига в който той я видя с Кълън тя беше проектирана като момичето на естествения му враг, момичето на вампира, което автоматично изключваше възможността да я „бележи” и истински да повярва, че тя може да стане негова или пък, че тя Е предопределената за него жена.  В този смисъл си мисля, че не само Бела, но и той – Джейк не беше отдаден на това чувство, което и двамата в книгата квалифицират като „Любов”,  по-скоро според мен им беше приятна мисълта за невъзможна любов между тях – невъзможна за Джейк, защото той напълно съзнаваше, че тя е изцяло погълната от вампира, а той не би се примирил да бъде заместител на врагът си, невъзможна за Бела – както написах и по-горе, защото Джейк не и предлага алтернатива на смъртта, но най-вече защото е безпаметно омаяна от вампира и само с него се чувства и съществува по начина, по който и диктува вътрешния и глас. Тогава всичките тези мисли и действия от страна на Джейк за някаква любов свързана с Бела дали може да ги квалифицираме като чисто момчешкия порив за съперничество с Другия за сърцето на момичето, а да не забравяме че става въпрос и за върколак, който не би „отказъл” да накаже врагът си /вампира/ оставяйки го без любовта на някой, който е важен за него.  Тръпката от състезанието да спечелиш ти, да пребориш естествения си враг, да бъдеш по-добрата алтернатива от две възможни?! 

   

Не знам...Просто си поразсъждавах. Книгата ми хареса.  Междувременно преживях и  „Затъмнение” и сега се отправям към Зората......  

 

Падам си по черно-белите изпълнения, затова второто клипче, което спретнах по темата е такова....

 

Хареса ми написаното от теб. Съгласна съм напълно с теб, че Бела обича Едуард, с него е самата себе си. А всички имаме нужда да сме истински в живота и в любовта си.