Скоро не ми се беше случвало да вървя толкова бързо. Да се надбягвам с вятъра. Прогоних мислите, които бяха изпълнили всяко кътче на главата ми. Исках просто да надбягам вятъра. Без да мисля за всичко случило се и случващото се. Без да правя планове. Оставих се на секундите, в които единствените удари, които усещах бяха на учестения пулс на сърцето ми. Опитах се да броя направените крачки. Стигнах до петдесет и се отказах. Усетих внезапен студ. Увих измръзналото си тяло по плътно в дългата жилетка. Продължих да вървя. Усетих студ в очите си. Студ проникващ от всякъде - през миглите, през ириса, през зениците. Студ пеещ песента на студения източен вятър. Огромните обувки на краката ми тежат. Има секунди, в които губя равновесие, но продължавам да вървя. Сякаш някаква невидима ръка ме докосва едва доловимо по гърба и ме тласка напред. Към пропастта в края на улицата. Или към простора изпълващ тази пропаст. Дали ще успея да полетя? Вървя. И търся слънцето. Дъждовни облаци закриват хоризонта. Първите капки полепнаха по разпилените ми коси. Дали да опитам да се скрия? Не, ще продължа да вървя. Дъжда ще отмине. След него винаги идва слънцето. И усещането за топлина и смълчаност. Краката ми измръзнаха в тези огромни обувки. Боси и напукани, с прозрачни нокти и странно дълги пръсти. Преминах покрай толкова места. Не ги забелязах. Вятърът ме отнася напред и ме вледенява. Източния вятър. Искам да извикам срещу вятъра. Отварям устни. От гърлото ми излиза единствено хрип. Думите ги няма. Вътре в мен са. Усещам го, но вятърът ми пречи да ги пусна на свобода. Да се изгубят в огромното пространство на дългата улица. Ръцете ми? Къде са ми ръцете? А да - ето ги пред гърдите ми. Стиснали огромната чанта. Празната чанта със спомени.Спомени за вятър и за пясък. Спомени за радост и тъга. Спомени за вода и бекрайност. Неусетно по лицето ми пробягва въпрос. Единствен въпрос. Неясен въпрос с евентуален отговор. Все още небето е мрачно. Все още солените капчици дъжд се стичат по бузите ми. Все още тялото ми е замръзнало в прегръдката на студения източен вятър. Все още не успявам да надбягам вятъра. Все още......искам да сбъдна толкова мечти......и да стигна до края на улицата.....Понякога изглежда невъзможно. Понякога ужасно много боли. Но имам вяра. Спомних си въпроса. Неясния въпрос с евентуален отговор. Имам вяра и знам. В края на улицата ме чака Тя. Чака ме Надеждата, която винаги остава вътре в мен. Само Тя ми дава сили да се надбягвам със студения източен вятър. Само Тя ми дава сили да се изправя всеки път след като падна. Само Тя знае как да стопли замръзналото ми тяло в края на пътя. Само Тя ще ми помогне да полетя, когато моментът настъпи. Само Тя ще ми помогне да остана добра....и след студения вятър..... 

Поздрави за чудесния постинг!)

Благодаря ти, Ани!-:)

Дай Боже НАДЕЖДАТА винаги да е твой спътник, Ели!
Прегръдки!

Никога не трябва да губим Надеждата! Тя и нейните сестри трябва да са с нас, за да успяваме да вървим срещу вятъра! Силни думи, Ели!
Поздрави и от мен!

За да могат много хора да прочетат!
Усмивка!

И аз те прегръщам, Иве!-:)

Поздрави, Скарлет! Аз си пиша все за преживени неща....и така...
Дай Боже, Надеждата да ни е вечен спътник и да ни помага да преодоляваме трудностите!...

Здравей! Аз не съм разбрала какъв е този конкурс?
Не ми остава време напоследък да сърфирам в блог-а и малко съм останала дезинформирана....
Може да се включа, стига да има време и да мога да сътворя нещо в жанра, който се изисква....

Целта е повече творби да се съберат!Даваш си линка на Пегас
http://pegas08.blog.bg/izkustvo/2010/05/16/konkurs-za-malyk-razkaz-704.545993
Няма време !Събират се до 25 май!Целта е участието!
Прегръдка!

Тони, просто не ми остана време, съжалявам.....-:(
Благодаря за насърчаването, обещавам да се включа в следващите интересни инициативи! Поздрави!-:)