Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04.2009 16:06 - Превърната в спомен
Автор: cinderellathespy Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3934 Коментари: 18 Гласове:
0

Последна промяна: 28.04.2012 00:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
             Излезе от къщата и закрачи по улицата. "Господи - помисили си - чувам стъпки зад себе си. ". Хвърли крадешком поглед през рамо. На два - три метра разстояние видя висок смугъл младеж, беше забързан, а вторачения му поглед прониза гърба и. Тръпки я побиха. Ускори крачка и се запъти към будката за вестници. В същото време младежът се изравни с нея и я размина. Сърцето и за миг ускори ритъм. "Следи ме, но защо.....?! Защо?".

            Стигна до будката и се поспря на разстояние. Двама ранобудни пенсионери вече се бяха подредили на опашка, в очакване да грабнат първите екземпляри на вестниците с пресни новини. На висок глас обсъждаха цената на сиренето в местната бакалия, която не съответстваше на лошото му качество – прекалено твърдо, доста солено, а миризмата му....На отсрещния тротоар двама мъже се бяха спрели и разговаряха. Усети погледа на единия. Взираше се втренчено, сурово, студено. „Следи ме – помисли си – защо, по дяволите, кой е той? Трябва да се махна бързо оттук.” Будката за вестици остана далеч, също и разгорещените коментари за сиренето. Реши да се качи на автобуса две спирки по-надолу. Така и не успя да си вземе вестник. Нищо. Денят тепърва започваше.

            Автобусът дойде сякаш с вятъра. Скочи в него през последните отворени врати. Седна на седалка и се загледа през прозореца. Беше мрачно, скоро щеше да завали. Пейзажите на блокове и дървета, които в други дни правеха пътуването и уютно и цветно, днес и навяваха тъга и страх. Натрапчивото чувство, че я следят отново удари като камбанен звън в душата и. Отмести поглед от стъклото. Видя жената втренчила стъклените си сини очи в нея почти веднага. „Гледа ме, сякаш ме познава – помисил си – но същевременно с празен и далечен поглед.” Отново я обзе паника. Внезапно жената тръгна да си пробива път през навалицата в автобуса, като все така не откъсваше поглед от нея. Това я накара да скочи от седалката, почти се виждаше спирката. Погледна през рамо – жената все така си проправяше път през тълпата. Усети краката и да треперят, а сърцето свито сякаш завързано на здрав моряшки възел. Възел, като онези, за които и разказваше брат и. Вратите се отвориха. Озова се на тротоара и не се обърна назад. Така и не видя, че жената бе заела мястото и в автобуса.

            Не дочуваше шума от стъпките си по улицата. Бе слязла няколко спирки по-рано и се наложи да стигне пеша до музикалното училище. Подмина две момичета на нейната възраст. Бяха се спрели пред витрината на магазин за мобилни телефони, нещо си шушукаха и многозначително се обърнаха и я изгледаха, когато забързаните и стъпки отлетяха в безкрая на утрото. „Ето пак натрапчивото чувство, че ме следят и наблюдават – помисли си, а стомаха и се сви на топка – кои са те, сблъсквали ли сме се някога, защо ме гледат, какво ли си казаха за мен?!...” Мислите и се преплетоха в кълбо, не забеляза красивия млад мъж, който се стрелна покрай нея и се качи в прелитащо такси. На ъгъла вече бе заел дежурната си позиция слепецът. Беше тук всеки ден. Дълга прошарена коса, брада и цигулка в ръцете. Свиреше със затворени очи,нежно и чувствено. Този път и се стори, че невиждащият му поглед е втренчен в нея. „Не може да бъде – помисли си – въобразявам си.” Мина покрай него и преди да завие зад ъгъла забеляза усмивката му. Това я впечатли и я провокира да надникне в очите му, стори и се че зениците му потрепнаха. „Следи ме, и той ме следи. Не, не, не е сляп.” Безспокойството нахлу във вените и, изопна всички жили, ръцете и потрепераха. „Входа на училището. Слава Богу!” – помисли си.

            Влезе през масивната врата. Изкачи стълбите на един дъх. Усети забързания си пулс. На третия етаж, в дъното на коридора просторната зала с рояла бе празна. Погледна окачения на вратата график. Имаше на разположение четири часа за репетиции – до тринадесет часа. Влезе и затвори вратата след себе си. Коктейла от звуци на флейти, барабани, цигулки и китари населяващ коридора изведнъж се стопи в пространството. Остана насаме с мислите си. Отдаде се на обзелите я страхове. Приближи се до рояла. Протегна пръсти към клавишите. Не ги докосна. Погледа и пробяга по разпилените върху рояла партитури. Едва доловимо се усмихна. Вратата проскърца и два чифта момчешки очи надникнаха в залата. Далечен шепот и вратата се затвори. Разстоянието и попречи да чуе как едното момче подкани другото да погледнат окачения на вратата график. „Ето пак –    каза си – поредните преследвачи. Махайте се. Оставете ме. Не ви познавам. Не ви дължа нищо.” Отново остана сама в празната зала. Приближи се до един от високите прозорци. Валеше. Дъждовните капки се стичаха по стъклата като молитва. Обзе я мигновенна тревога и непонятен студ. Имаше среща в петнадесет часа в градинката при библиотеката. Така се  бяха уговорили предната вечер. Надникна в чантата си – декоративните свещи лично изработени от нея, които бе обещала да му занесе не бяха вътре. Страхът от преследване я бе накарал да ги забрави. Какво щеше да му каже сега. Реши да не свири. Изведнъж всичко започна да и изглежда без смисъл. Докосна с длан стъклото. Не усети хладната му гладка повърхност. Очите на тези непознати хора, втренчени в нея и следящи всяко нейно движение бяха притъпили чувствителността и. Вратата на залата отново едва чуто изскърца. Този път беше портиера – белокос чичко над петдесетте, носещ очила с диоптри и маратонки Адидас – модела не се продаваше от около десет години. Влезе в залата, отиде до рояла, натисна два клавиша, отстъпи, огледа се, нещо привлече погледа му на тавана, после очите му бавно се плъзнаха от тавана към прозорците, спряха се на нея и придобиха изпитателен израз. Чу едва доловимото „Хъм...”, а после с твърди монотонни крачки, портиера напусна залата. Помисли си : „Видя, че съм тук и не свиря. На кого ли ще отиде да го съобщи?!”. Страхът отново сви гърлото и. Не забеляза пукнатината в стъклото на прозореца, до който седеше изправена. Едва доловима пукнатина, като паяжинна мрежа. Бялата мазилка на тавана на залата също бе пропукана на няколко места. Седна на пода в един ъгъл на залата. Тук нямаше да я забележат, ако се появяха да я търсят. Загледа се в бледите си ръце. Колко много обичаше да свири с тях. Не и днес, обаче. Трябваше да изчака дъждът да спре, за да излезе на улицата. Днешния ден беше изгубен. Бе забравила свещите. Това окончателно развали настроението и и я отказа от първоначалните планове да свири. Затвори очи и спря да мисли. Представи си лицето му. Единствено неговата усмивка прогонваше страха, че я преследват. Остана така дълго – с глава опряна в коленете и ръце обхванали плътно глезените. Стоя така цели три часа. После си тръгна от училището. Имаше време до срещата, а дъжда бе освежил въздуха. Разходи се. Вървеше безцелно. Мина още час. Поуспокои се и тогава страха се върна с нова сила. Реши да си вземе кафе от закусвалнята на ъгъла. Загледа окачените високо над бара табели с цени и артикули. Готвеше се да извади пари, за да плати след като поръча. Тогава забеляза изпълнения с омраза поглед на продавачката зад щанда. Първо я изпепели, а после чу процеденото през зъби :

-         Какво? Дойде да злорадстваш? Махай се! Ти си никоя! Ти ще бъдеш.....

Не долови думите от края на изречението. Слепоочията и забиха, забрави за кафето. Не усети как се озова на улицата. Неочакваното словесно нападение, което събуди задрямалия в гърдите и страх и попречи да види младата русокоса жена в маслено зелено палто, която седеше на маса точно зад гърба и. Същата жена напусна заведението само миг след като Тя се бе озовала на улицата. Не я видя. Мислите и запрепускаха лудо – не познаваше продавачката. С какво бе предизвикала тази агресия?! Всичко за миг стана черно-бяло – дърветата, лицата на минувачите, рекламите на огромните билбордове, автомобилите, които профучаваха и се изгубваха зад следващия завой, зеленото на светофара бе светлосиво. Пресече на кръстовището и малко преди камбаните на далечния градски часовник да отмерят петнадесет удара бе вече в градинката пред библиотеката. Декоративните пейки бяха мокри от скоро отминалия дъжд. Застана до стъпалата, в десния край, до голямата каменна ваза. И зачака. Наблюдаваше трептенето на въздуха и се усмихваше при мисълта за огнено-блестящите пламъчета в очите му. Хора минаваха пред погледа и като сенки от ням филм. Странно. Сякаш не я забелязваха. Изведнъж я осени мисълта, че градинката пред библиотеката я кара да се чувства защитена. Страховете бяха избутани някъде там – в дълбините на подсъзнанието и. Толкова красиви мигове бяха прекарали в тази градинка – първата им среща, първото докосване на ръцете им, първата целувка, разговорите им за поезия, мелодиите излизащи под пръстите му от сруните на старата китара, опияняващия мирис на цветята – толкова разнообразни през различните сезони.....Усещаше тялото си леко, а ръцете топли.

Мина час. Продължаваше да е сама. „Къде се бави? – помисли си – Невъзможно бе да е забравил.” Сигурна беше, че няма да се разсърди за забравените свещи.Вероятно щеше да отнесе някоя шеговита забележка за разсеяните красиви момичета. Господи как обичаше да го слуша, когато се шегуваше. Как обичаше да се смее на шегите му. Обичаше бурните му инстинкти да я хване внезапно отривисто за ръка и да я отвлече нанякъде, там където мечтите не свършват и щастието е константа. Втори час. Няма го. Лица на непознати продължават да преминават пред погледа и. Чужди стъпки, отлетели по булеварда на някъде, стъпки забързани към срещи. Срещи на други хора. Така и не усети приближаващи се стъпки за нейната среща. Трети час. Вече бе поседнала на асфалта. „Ще дойде. Ще дойде. Ще дойде. – повтаряше в сърцето си като заклинание – Закъснял е. Нещо го е задържало. Изтървал е автобуса.”. Ято гълъби кацна наблизо. Загледа ги. Бяха нежни и невинни. Простора и неговата свобода бяха техни. Сега и правеха компания. Гледаше ги, а тъгата я заля за миг, неочаквано, като вълна.

Стана и пое. Беше късно. Време бе да се прибира. „Забравените свещи са виновни, ако ги бе открила в чантата си, целия ден щеше да протече по план.”- мислеше, а автобуса бавно я отнасяше в покрайнините на града, далеч от светлините и шума господстващи в центъра. Загледа се в тъмнината зад стъклото. Страха отново я бе сграбчил в огромните си лапи, внуши и чувство на безнадеждност и обреченост. Слезе на спирката и пое по дългата слабо осветена улица. „Ето я градинската врата на номер двадесет и три. Защо ли е отворена?!”. Зачуди се. Минаваше деветнадесет часа. Прекрачи прага и влезе в двора. Премина по любимата зелена морава, като фея. Колко пъти се бе разхождала по нея боса. „Лятото трябва пак да опитам.” – помисли си, а сърцето и се усмихна на идеята. Тогава го видя и се сепна. Какво правеше тук – на малката пейка до каменната чешма в двора?! „Чаках те в градинката при библиотеката, а ти през цялото време си бил тук?” – опита да извика, но устните и останаха безмълвни. Протегна ръка да го докосне, но образът му мигом се пръсна на милиони сребърни частици стопени в поток от ослепителна светлина. Обграждаше я невидима стена. Околният свят бе зад стената. Искаше, но не можеше да го докосне. Вятърът върна пред погледа и събитията от изминалото денонощие и внезапно я осени прозранието защо свещите ги нямаше в чантата и, защо той не дойде на срещата, защо всички я гледаха без да я виждат...... Разбра, че се бе превърнала в спомен.

~ ~

Не съм писала разкази много отдавна, но тази идея за едно възможно състояние на духа отвъд ми се върти в главата от доста време и най-накрая намерих време да я опиша и развия...





Тагове:   илюзия,   спомен,   любов,   изчезнала,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sisithebest - започнах с недоверие,
17.04.2009 16:14
а някъде по средата открих, че не мога да спра да чета.. много добро!
цитирай
2. allbi - Поздрав :)
17.04.2009 16:38
Продължавай....
Пиши, състоянието на духа е хубаво да се запечата...
цитирай
3. totoni - Всъщност е много хубаво! Позд...
17.04.2009 16:53
Всъщност е много хубаво!
Поздрави!
цитирай
4. loli - Това състояние..
17.04.2009 17:06
Това състояние на духа,.. когато до болка ни се иска да се докоснем до нещо любимо...и не можем, ни кара да се чувстваме нереални, а реалността ни плаши..така се раждат и фобиите от преследване..
Много ми хареса! Поздрав!
И..благодаря за...!
цитирай
5. katan - Параноя, мания за преследване!
17.04.2009 20:12
Това беше първата ми мисъл,когато започнах да чета разказа.
В градинката се почувствах спокойно и уютно!
Много добре разказано,красиво!
Накрая отново ми стана тъжно! Не бива да допускаме да ставаме СПОМЕН, поне докато ни има!
Много неща събрани на куп - за размисъл.
Поздравявам те!:)
цитирай
6. iliada - Хубаво пишеш !
18.04.2009 08:25
Разказът ти звучи достоверно -като ,че ли ми се е случвало....:)
Наистина много ми хареса и ще се радвам на новите ти търсения!:)
Светли празници
цитирай
7. kass - Хубаво е...
18.04.2009 09:10
За онези дни в които се събуждаш с чувството, че не трябва да стваш от леглото въобще. Мисля, че всеки ги има. Браво, много ми хареса.
цитирай
8. jwk - Към cinderellathespy
19.04.2009 01:14
Здравей! :) Воистина воскресе! Хареса ми разказа и продължавай смело. При теб се получава. Бих желал да пишеш още и още тъй като мога да заявя от личен опит, че при мен това изигра ключова роля. А сега ми позволи да вляза в ролята на анализатор и критик... :) Та... Според мен единственото нещо което трябва да развиеш при писане на литературна творба е да казваш много с малко думи. Ще ти посоча и авторитет в този мой съвет... Не знам какъв е твоят начин при изграждането на произведение, но Ърнест Хемингуей е стоял прав докато е пишел "Старецът и морето". Правел го е с целта да изчисти максимално ненужните думи. Поздрави! :)
цитирай
9. iliada - ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
19.04.2009 08:29
Хубав празник с много любими хора ти желая ,красиви моменти и победа с яйце!:)
цитирай
10. cinderellathespy - Re : sisithebest
19.04.2009 15:53
Благодаря ти!-:) Радвам се, че явно съм успяла в старанието си динамиката в разказа да е постъпателна! Добре дошла в моя блог!-:)
цитирай
11. cinderellathespy - Re : allbi
19.04.2009 15:54
Благодаря ти, мила! От сърце! Хубави празници!-:)
цитирай
12. cinderellathespy - Re : totoni
19.04.2009 15:55
Явно си прозряла личните ми колебания да си споделям на околния свят творческите търсения! Благодаря ти за насърчението!-:)
цитирай
13. cinderellathespy - Re : loli
19.04.2009 15:58
Радвам се, че ти е харесал! Оставих в действието отворени вратички, за да може всеки, който чете разказа да се постави за миг на Нейно място и да помисли как би се чувствал, как би реагирал в една такава ситуация....Поздрави! - :)
цитирай
14. cinderellathespy - Re : katan
19.04.2009 16:03
Кате, наистина се опитах да накарам читателя да размисли....всеки от нас за собственото си съществуване, което има начало и край /поне физически/....Какво е отвъд - все още според мен е неразгадана мистерия, но все си мисля, че ако човек умре има един адаптивен период отвъд, в който все още се усеща като жив.....Точно представите си за един такъв възможен адаптивен период се опитах да опиша.....Вярвам, че съм успяла....Поздрави, мила! Благодаря ти, че си го прочела и ти е харесал!-:)
цитирай
15. cinderellathespy - Re : iliada
19.04.2009 16:07
Илиянка, благодаря ти! Мен принципно ме вълнуват възможните житейски истории, но да имат мистичен привкус...-:) Явно и ти като мен си падаш по реалността! Как според теб би изглеждал този разказ в една картина? Много би ми било интересно да ми споделиш? Принципно нещата винаги си ги представям триизмерно - като текст, звук и картина!....С разказа свързвам песничката от клипа, но все още не мога да си представя картина.....Поздрави и усмихнати празници за теб и твоето семейство!-:)
цитирай
16. cinderellathespy - Re : kass
19.04.2009 16:15
Добре дошла в моя блог!-:) Благодаря ти, че сподели една интересна гледна точка и чувство, което прочетеното е оставило у теб! Търсех лека меланхолия, носталгия, да се усеща тъга и нежност и контраст със страх от неизвестното /тази описана фобия за преследване, а всъщност Нея никой не я вижда - гледат предметите зад нея или около нея....Никой не я преследва....защото тя е вече отвъд..../. Контраста засилва динамиката според мен и създава усещане за пълнота на думите! Поздрави! Хубави празници! Винаги си добре дошла тук!-:)
цитирай
17. cinderellathespy - Re : jwk
19.04.2009 16:21
Привет! Много ме зарадва коментара ти! Хемингуей - труден ми е, веднага си го признавам, но е ненадминат - това е безспорно! Прав си, че всичко е въпрос на писателстване и постоянство да развиваш определена черта от себе си - в случая да разказваш истории, които другите да четат, които да ги докосват и да ги карат да мечтаят, да анализират, да пътуват от себе си към света и от света към себе си! Имам още литературни идеи, надявам се майчинството да ми предостави така дълго търсеното свободно време, за да ги реализирам! Обещавам, че ще ги споделя тук и ще ги анализираме заедно! Поздрави и хубави празници!-:)
цитирай
18. cinderellathespy - Re : iliada
19.04.2009 16:27
Воистина воскресе!
Празниците текат с пълна сила и пара! -:)
В момента са часовете за отмора, пиша отговорите с бебока на колене, след малко се надявам да го преспя, та и аз малко да отдъхна - великденските обеди винаги ми натоварват организма!-:) Довечера сме решили да направим купон в леля ми и да се позабавляваме гледайки касетата от сватбата ни!-:)
На този етап в борбите с яйцата търпя само загуби, но пък знае ли човек...може това да е полиджба че ще ми върви в любовта....както е приказката за играта на карти?!Много усмивки днес ти пожелавам! Поздрави!-:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: cinderellathespy
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1719724
Постинги: 435
Коментари: 3575
Гласове: 18447
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031