Изсрочват ли се спомените по давност...

Дълго се чудих дали да напиша този пост, но онова тягостно и горчиво чувство не ме напуска от вчера сутринта... В 12 годишната си практика като съдия съм разгледала много случаи – и по-леки, и по-тежки, постановила съм не една сериозна присъда. Човешкото страдание оставя отпечатък всеки път на банките в съдебната зала, в житейската палитра от съдби и душата ми скрита под черната тога. Най-тежко е, когато се налага да изслушваш деца, да чуеш тяхната гледна точка за поведението на възрастните в огромния объркан свят, да се опиташ да дадеш някакъв възможен отговор коя е причината да се случват определени събития водещи до закономерни следствия, къде е бил скрит критерия за добро поведение и лошо поведение, докато хората отговорни за развитието на конкретното малолетно лице са изкривили до неузнаваемост представите за нормално съществуване в развиващата се детска психика. Пред погледа ми непрестанно се преплитат проблемите на българската действителност – ненавременна намеса на социалните институции, довела до задълбочаване на даден социално-житейски проблем, невъобразими бъгове в законодателството даващи право на хора с нисък социален капацитет да се легитимират като родители, да създават и „да възпитават” поколение, да получават социални помощи и детски добавки без да търсят работа и без да  реализират необходимите грижи за децата, за които държавата на гърба на целокупния и  съвестен данъкоплатец им заплаща ежемесечно определени суми, да се държат откровено жестоко и цинично, създавайки у едно дете представата че нормалното съществуване в този свят и това, което би трябвало да ти носи радост е нанасянето на системен побой, редовното сексуално издевателство от ранна детска възраст от родител над дете пред погледа на останалите близки, неглижирано отношение към изучаването на официалният език в държавата ни, липса на контрол над придобиваните в посещаваното учебно заведение знания и обективна оценка дали същите покриват реалните възможности и степени на адекватност на детето за социална пригодност. Травмите рано или късно достигат своя праг на търпимост. Идва и момента, в който една майка решава, че е време да потърси помощ. Равносметката сочи на висока платена социално-психологическа цена. Ненавременната намеса на държавата в решаването на определен проблем води след себе си нови и нови проблеми, пречки, главоблъскащи въпроси. Едно дете бива с поставена диагноза „умерена умствена изостаналост”, без да бъде очевидно проверена способността му за общуване от ниво битийност.  Невладеенето на български език е пречка за вербализиране на мислите, на чувствата и емоциите при институционално общуване. Изправени пред такъв проблем специалистите медици вместо да използват компетентната помощ на преводачи, за да достигнат до най-дълбокото в душата на пострадалото дете,  с лека ръка поставят диагнози „умствена изостаналост”. Да, безспорно при едно такова житейско ситуиране е налице изоставане в развитието, но до колко то покрива критерият за диагноза „умствена изостаналост” въпросът е спорен, след като на майчин език, в съдебната зала в присъствието на двама психолози и социален работник детето успява да разкаже с помощта разбира се и на невербални жестове, помощни средства – кукли, рисунки, какво е преживяло и по какъв начин е било третирано в семейната среда. Неграмотността, за съжаление, става все по-често срещано явление в българската действителност. Не са един и два случаите, при които деца от малцинствените групи се легитимират с начално образование, а реално не могат да напишат дори имената си. Още по-трагично е положението, когато такива параметри бъдат установени при лица навършили пълнолетие, които твърдят че са завършили дори средно образование. Безспорно е, че пътят за преодоляване на тежка психологическа травма причинена в детството е дълъг и сложен. На преден план изниква веднага въпросът разполага ли държавата с образователният ресурс, който е потребен на деца жертва на насилие, за да бъдат пренастроени изкривените критерии за нормално съществуване, за да бъде излекувана ценностната система на пострадалото дете и съответно да му бъде даден шанс за нормално социално функциониране. Какъв отпечатък оставя у детето преживяното физическо, психологическо и емоционално насилие и изсрочват ли се травмиращите спомени по давност?!?!?! Въпросните деца в един момент се превръщат в родители – какво поколение създават и как го възпитават – в страх или в решителност, в отговорност или безотговорност  (предвид проявеното отношение към самите тях в крехка възраст), в любов или в омраза?!?!?! Българската действителност не може да се поправи с вълшебна пръчица. Семейната среда се определя от житейските търсения на членовете и. Животът на децата е в ръцете на техните родители. Обществото като цяло, предвид това че представлява един огромен дишащ и вечно променящ се организъм може да намери пътя към Истината и Благоденствието, стига общото усилие да е насочено в тази посока на търсене. Далеч съм от мисълта, че хората се раждат лоши. Въпросът е да съществува механизъм за наблюдение и анализ на тенденциите в развитие на личностовите прояви, като превенция за да не се стига до тежки случаи на свободия и нарушаване на конституционни и международно прокламирани права на гражданите (в частност на децата). На второ място предвид анализите – вземане на своевременни и подходящи мерки за овладяване на различните ситуации носещи напрежение и които открито нарушават правата на гражданите и на трето място да съществува Вяра, че доброто у човека е винаги повече от лошото и в единоборство победител винаги ще бъде Добротата. Едно дете е защитено. На един родител ще се предостави шанс да се поправи и превъзпита. Животът продължава да върви напред. А всеки от нас прегърнал своята истина се опитва да бъде промяната, която всички искаме да виждаме в света (Махатма Ганди). Имаме ли шанс? Аз продължавам да вярвам и да се боря за това. А Вие?