Утре е поредната в годината Задушница....По този повод се сетих за едно кратичко есе, което бях написала преди години, за най-любимия ми човек, който за съжаление много отдавна го няма физически близо до мен, но до преди известно време често ме навестяваше в сънищата и ми помагаше. Вярвам, че и сега и сега ми изпраща топлина чрез слънцето и ми прошепва чрез вятъра, свързваше ни прекалено голяма обич, ние много си приличаме не само визуално, но и като характери, затова вярвам че чрез мен тя продължава да е тук и да помага не само на мен, но на всички, които обичаше всеотдайно на този свят......

Спомен
                                                                      На мама

Седя и галя пясъка с ръка. Спуска се нежно през пръстите и ми навява толкова спомени. За едно отдавна отминало потопено в безмълвна тишина време, когато не бях сама. Живеех и дишах с ритъма на тринайсетгодишна девойка – влюбена, раздаваща обич и получаваща много искрена топлина и всеотдайност от най-близките и приятелите. От тези мигове остана единствено пепелта от догорели и окъпани в  черна тъга въглени и много самота….Нося се като вятър през времето и отново босите ми крака оставят стъпки в мокрия пясък. Изправена съм на брега и с открита сред вълните дървена пръчица  пиша : “Обичам те, мамо”. Поставям три удивителни и вдигам поглед. Очите ми срещат нейното усмихнато лице. Тя е там, лежи на кърпата, леко ми помахва с ръка, а после слага тъмните очила…Вълните вече са измили надписа и аз отново се навеждам с пръчицата….Този път рисувам. Рисувам семейство – това сме аз, тя и баща ми. Щастливи. Обичаме се много, затова сме хванати за ръце. А над нас има усмихнато слънце. Това е нашето слънце. То протяга ръце към нас и ни поздравява. Отново отправям наситено зелен търсещ поглед. Тя е там. Внимателно прелиства страниците на увлекателна книга. Сякаш усетила мълчаливият ми въпрос, маха слънчевите очила и вдига очи….Гледа безкрайното синьо, с тиха тъга заключена в ъгълчетата на устните и за пореден път ми помахва леко със своята нежна ръка. Само колко я обичам! Вълните са отмили поредната пясъчна рисунка. Заслушвам се в шума им и леко изпращам вълшебната си пишеща дървена пръчица в безкрая. На хоризонта, като малка бяла точица виждам кораб. С лек вик и Го показвам. После задъхано правя скок и се потапям в топлата солена вода.
Колко мигове преживях от тогава…..Колко песни изпях….Колко стихове написах…..Колко момчета целунах…..Колко разстояния изминах…..Но не мога да забравя. Бяхме толкова близо, а сега след години разбирам, че морето е нашепвало за раздялата, която ни очаква…..Просто голямата обич, която изпитвахме не ни е позволила да го чуем.  Стоя на морския бряг и гледам вълните….Толкова мечти и вълшебни надежди погребах в тяхната безкрайна синева…..И едни очи, които виждам винаги, когато наведена с малка дървена пръчица рисувам моето слънце върху мокрия пясък….. Сякаш Тя отново е там – на кърпата, с неизменните тъмни очила и ми се усмихва. Протягам ръка да я докосна…. и споменът се пръсва на милиони солени парченца. След тях остава единствено горчивия вкус на безвъзвратно стопилото се в пространството минало. Ръката ми се потапя в проблясъците на вълните. Усещам музиката, която струи от тях и се оставям на нейният ритъм. А после…..После остава единствено усещането за топлината, която ми остана от миговете прекарани с Нея…..Топлина, достатъчна за цял един живот!

09.09.2002г.   

~ ~

 

 

 

 

 

 

 

 

~ ~

Здравей! Нямам си й понятие какво ще стане ако преживея загуба като твоята. Загуба на най-скъпия човек. Вероятно и ти като мен можеш да кажеш всеизвестното: "Като мойта мама друга няма".

"Толиплина, достатъчна за цял един живот!"
Не стига, миличко!:( Винаги ще ти липсва истинската топлина, гласа,движенията, усмивката...ВСИЧКО!:(
Моята майчица я няма вече близо 28 години, но повярвай ми - болката ми не намалява и липсата й е все така осезателна!:(
Аз бях на 28, а ти си било едно малко момиченце...:(
Бог Ги прости милите ни!:(
Ако искаш прочети това : http://katan.blog.bg/viewpost.php?id=212723

Само едно ще те посъветвам - всеки миг, когато имаш възможност казвай и показвай на майка си колко много я обичаш и колко важно е присъствието и в живота ти, споделяйте колкото се може повече красиви мигове, снимайте се, купувай и без повод цветя.....Смъртта винаги оставя у живия чувството на недоизказаност, на недонаправеност.....Тези чувства се попритъпяват с времето като се заровиш в спомените, моментно лечение са, но само до толкова.....

Кате, единственото което ми идва на ум да кажа е, че сме сродни души! Радвам се безкрайно много, че се срещнахме в тази част на виртуалното пространство! Благодаря ти за подкрепата от сърце! Прочетох поста! ~

Гледам снимката и си мисля колко много приличаш визиуално на майка си. Дали това не е причината човека,

Натиснах нещо и изпратих коментара си без да съм го завършила. Просто размисли на глас, или на монитора:)) .....Замисляла ли си се дали това не е причината за отношението на онзи "специален" и едниствен за всеки един от нас в този живот човек към теб. Че му напомняш за някого.... за миналото, ... и това го кара да се държи така към теб и да не може да даде външен израз на обичта си към теб. Дали в неговите очи не повтаряш съдбата на майка си и той умишлено да се опитва да се дистанцира от едно минало, което му навява тъга. И това да рефлектира във вашите отношения и пренебрежението му да е израз на това.....Не знам, просто ми хрумна когато видях снимката....Вярвам, че ще познаеш кой е писал това.

Румчо, може би има логика в думите ти....
Ние двете наистина много си приличаме визуално....
Аз продължавам да чакам и да се надявам....нали знаеш, че надеждата за промяна умира последна.-:)
Прекалено много фактори му пречат да ми покаже какво изпитва към мен и да ме накара да почувствам онази обич, от която наистина имам нужда....Той просто не си показва чувствата и едва ли тепърва ще се промени в тази насока...Ще се наложи да се примиря, че е такъв....Въпреки всичко, ти знаеш че е добър човек, обича ме и от това още повече ми тежи тази скованост в отношенията ни...До колкото го познавам той едва ли се замисля как изглеждат в очите на околния свят отношенията ни, защото ако се замисли съм сигурна, че ще предприеме стъпки на промяна.....
Благодаря ти, че си драснала в темата - хубаво ми е да прочета твоето мнение по всеки въпрос, който ме касае, нали си знаеш, че сме кармично свързани! И не се претоварвай на работа! Хубава вечер!-:)

По пътя....

Често си мисля, че житейската цел на всеки един от нас е вкоренена някъде дълбоко, закодирана е във вътрешния ни „Аз” още с раждането, с поемането на първата глътка въздух. През целия си жизнен път впоследствие извървяваме множество крачки. Срещаме хора, случват се събития, ставаме част от истории, които по един или друг начин променят плановете ни, но не и житейската цел на съществуването ни като цяло. Може би просто пътя ни в това съществуване е изграден от множество малки цели, ограничени от определено времево случване, които с натрупване в края на краищата постигат закодираната още с раждането ни житейска цел. Винаги, когато мисля за пътя, мисля и за майка ми.... Нейния път в този свят беше изключително кратък. Още помня ясно деня, в който тя си отиде – 04.10.1990г., после и деня в който беше съприкосновението с хладната есенна пръст.... 05.10.1990-та... Тогава за първи път определих този свят като „нечестен” и „студен”. Разбрах, че живота има начало и край и че този край Винаги идва в неподходящ момент за тези, които остават да дишат. Едва ли има човешки мозък, който да смята, че е редно живота на млади хора да свършва преждевременно – без да са видели децата си порастнали, без да са имали възможност да им споделят всички възможни съвети, които биха им били от полза в житейския път, без да се изслушали всички хубави песни, без да са сбъднали всички свои желания и мечти..... Мама си отиде. Озова се затрупана под двуметрова грамада от пръст, а някакъв невидим небесен нож отряза огромно парче от моя изживян до момента път и като своеобразна филия го натроши в пространството, а после вятъра и водите на реката го отнесоха безвъзвратно. Много пъти съм мислила защо се случи така. Мама беше фин човек, изключително умна, интелигентна, безспорен професионалист и човек от когото зависеха много неща, винаги отговорна и с грижа за другите. Очевидно, че за кратко време изпълни своята земна мисия. Давам си сметка, че това е обяснение за притъпяване на болката, но понякога ми помага.... докато си вървя по моя път и си размишлявам за миналото, за настоящето, за евентуалното бъдеще.

Мисля си, че пътя избира начина на случване на живеенето на индивида – чрез срещите с различни хора, чрез събитията с наше участие, чрез изпитанията на които ни подлага и които преодоляваме ежедневно, чрез задачите, които се налага да решаваме. Целите – разсъждавам ги като малките глътки въздух, които ни предвижват в пространството от първото изплакване до последното въздъхване. Понякога са смислени, понякога не до там, понякога помагат, понякога вредят, но са нещо което ни помага в пътя на себеопознаването. Основната цел на съществуването ни като че ли остава неразкрита за самите нас докато съществуваме. Отговора намират тези, които остават след купчинката пръст. От дистанцията на времето на настоящият етап разсъждавам, че най-хубавото нещо от съществуването на майка ми е това, че е родила мен (когато я загубих изобщо не съм мислила в такава посока). Вероятно това е била основната цел на нейното съществуване. Малките крачки (постигнати цели от нея през сравнително краткия и житейски път) – да учи, да завърши, да работи, да създаде семейство, да роди дете, да бъде добър професионалист, да е честна и коректна с околния свят, да обича всеотдайно са постигнати цели, които по някакъв невидим начин съпътстват моето битие понастоящем и ми помагат при вземане на важни решение във вразка с постигане на поставените от самата мен цели. Ежедневно съм по пътя – един реален и един душевен... И по двата се срещам ежедневно и с изгреви, и със залези, и с ветрове, и с дъждове, и със слънце.... С времето, наблюдавайки и смените на сезоните докато пътувам се убедих, че не целите са толкова важни по пътя, а темпото с което преследваш тяхното осъществяване и готовността да понесеш постигането им или непостигането им.... Редица случвания в живота ми наложиха извод, че максимата „Бързай бавно” е като че ли най-добрия вариант на случване на чудото наречено Живот. А пътя - > той е към безкрайността и стъпи ли веднъж душата на него, струва ми се че остава там завинаги следвайки осевата линия (дори и да има кратки отклонения през полета – всеки има нужда и от почивка, и от импровизация, и от елементи на изненада, и от очакване на неочакваното разбирано като някакъв вид вълшебство), бялото винаги се оглежда в звездите и помага да се ориентираш за посоката....

http://www.youtube.com/watch?v=hbPp2TI9AdU