Прочетен: 2944 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 28.04.2012 01:00
Утре е поредната в годината Задушница....По този повод се сетих за едно кратичко есе, което бях написала преди години, за най-любимия ми човек, който за съжаление много отдавна го няма физически близо до мен, но до преди известно време често ме навестяваше в сънищата и ми помагаше. Вярвам, че и сега и сега ми изпраща топлина чрез слънцето и ми прошепва чрез вятъра, свързваше ни прекалено голяма обич, ние много си приличаме не само визуално, но и като характери, затова вярвам че чрез мен тя продължава да е тук и да помага не само на мен, но на всички, които обичаше всеотдайно на този свят......
Спомен
На мама
Седя и галя пясъка с ръка. Спуска се нежно през пръстите и ми навява толкова спомени. За едно отдавна отминало потопено в безмълвна тишина време, когато не бях сама. Живеех и дишах с ритъма на тринайсетгодишна девойка – влюбена, раздаваща обич и получаваща много искрена топлина и всеотдайност от най-близките и приятелите. От тези мигове остана единствено пепелта от догорели и окъпани в черна тъга въглени и много самота….Нося се като вятър през времето и отново босите ми крака оставят стъпки в мокрия пясък. Изправена съм на брега и с открита сред вълните дървена пръчица пиша : “Обичам те, мамо”. Поставям три удивителни и вдигам поглед. Очите ми срещат нейното усмихнато лице. Тя е там, лежи на кърпата, леко ми помахва с ръка, а после слага тъмните очила…Вълните вече са измили надписа и аз отново се навеждам с пръчицата….Този път рисувам. Рисувам семейство – това сме аз, тя и баща ми. Щастливи. Обичаме се много, затова сме хванати за ръце. А над нас има усмихнато слънце. Това е нашето слънце. То протяга ръце към нас и ни поздравява. Отново отправям наситено зелен търсещ поглед. Тя е там. Внимателно прелиства страниците на увлекателна книга. Сякаш усетила мълчаливият ми въпрос, маха слънчевите очила и вдига очи….Гледа безкрайното синьо, с тиха тъга заключена в ъгълчетата на устните и за пореден път ми помахва леко със своята нежна ръка. Само колко я обичам! Вълните са отмили поредната пясъчна рисунка. Заслушвам се в шума им и леко изпращам вълшебната си пишеща дървена пръчица в безкрая. На хоризонта, като малка бяла точица виждам кораб. С лек вик и Го показвам. После задъхано правя скок и се потапям в топлата солена вода.
Колко мигове преживях от тогава…..Колко песни изпях….Колко стихове написах…..Колко момчета целунах…..Колко разстояния изминах…..Но не мога да забравя. Бяхме толкова близо, а сега след години разбирам, че морето е нашепвало за раздялата, която ни очаква…..Просто голямата обич, която изпитвахме не ни е позволила да го чуем. Стоя на морския бряг и гледам вълните….Толкова мечти и вълшебни надежди погребах в тяхната безкрайна синева…..И едни очи, които виждам винаги, когато наведена с малка дървена пръчица рисувам моето слънце върху мокрия пясък….. Сякаш Тя отново е там – на кърпата, с неизменните тъмни очила и ми се усмихва. Протягам ръка да я докосна…. и споменът се пръсва на милиони солени парченца. След тях остава единствено горчивия вкус на безвъзвратно стопилото се в пространството минало. Ръката ми се потапя в проблясъците на вълните. Усещам музиката, която струи от тях и се оставям на нейният ритъм. А после…..После остава единствено усещането за топлината, която ми остана от миговете прекарани с Нея…..Топлина, достатъчна за цял един живот!
09.09.2002г.
~ ~
~ ~
дънов потвърждава съвета на андромеда= и...
Брюксел посегна на чушките и боба ни Авт...
Не стига, миличко!:( Винаги ще ти липсва истинската топлина, гласа,движенията, усмивката...ВСИЧКО!:(
Моята майчица я няма вече близо 28 години, но повярвай ми - болката ми не намалява и липсата й е все така осезателна!:(
Аз бях на 28, а ти си било едно малко момиченце...:(
Бог Ги прости милите ни!:(
Ако искаш прочети това : http://katan.blog.bg/viewpost.php?id=212723
15.04.2009 11:36
15.04.2009 11:40
Ние двете наистина много си приличаме визуално....
Аз продължавам да чакам и да се надявам....нали знаеш, че надеждата за промяна умира последна.-:)
Прекалено много фактори му пречат да ми покаже какво изпитва към мен и да ме накара да почувствам онази обич, от която наистина имам нужда....Той просто не си показва чувствата и едва ли тепърва ще се промени в тази насока...Ще се наложи да се примиря, че е такъв....Въпреки всичко, ти знаеш че е добър човек, обича ме и от това още повече ми тежи тази скованост в отношенията ни...До колкото го познавам той едва ли се замисля как изглеждат в очите на околния свят отношенията ни, защото ако се замисли съм сигурна, че ще предприеме стъпки на промяна.....
Благодаря ти, че си драснала в темата - хубаво ми е да прочета твоето мнение по всеки въпрос, който ме касае, нали си знаеш, че сме кармично свързани! И не се претоварвай на работа! Хубава вечер!-:)
Често си мисля, че житейската цел на всеки един от нас е вкоренена някъде дълбоко, закодирана е във вътрешния ни „Аз” още с раждането, с поемането на първата глътка въздух. През целия си жизнен път впоследствие извървяваме множество крачки. Срещаме хора, случват се събития, ставаме част от истории, които по един или друг начин променят плановете ни, но не и житейската цел на съществуването ни като цяло. Може би просто пътя ни в това съществуване е изграден от множество малки цели, ограничени от определено времево случване, които с натрупване в края на краищата постигат закодираната още с раждането ни житейска цел. Винаги, когато мисля за пътя, мисля и за майка ми.... Нейния път в този свят беше изключително кратък. Още помня ясно деня, в който тя си отиде – 04.10.1990г., после и деня в който беше съприкосновението с хладната есенна пръст.... 05.10.1990-та... Тогава за първи път определих този свят като „нечестен” и „студен”. Разбрах, че живота има начало и край и че този край Винаги идва в неподходящ момент за тези, които остават да дишат. Едва ли има човешки мозък, който да смята, че е редно живота на млади хора да свършва преждевременно – без да са видели децата си порастнали, без да са имали възможност да им споделят всички възможни съвети, които биха им били от полза в житейския път, без да се изслушали всички хубави песни, без да са сбъднали всички свои желания и мечти..... Мама си отиде. Озова се затрупана под двуметрова грамада от пръст, а някакъв невидим небесен нож отряза огромно парче от моя изживян до момента път и като своеобразна филия го натроши в пространството, а после вятъра и водите на реката го отнесоха безвъзвратно. Много пъти съм мислила защо се случи така. Мама беше фин човек, изключително умна, интелигентна, безспорен професионалист и човек от когото зависеха много неща, винаги отговорна и с грижа за другите. Очевидно, че за кратко време изпълни своята земна мисия. Давам си сметка, че това е обяснение за притъпяване на болката, но понякога ми помага.... докато си вървя по моя път и си размишлявам за миналото, за настоящето, за евентуалното бъдеще.
http://www.youtube.com/watch?v=hbPp2TI9AdU
2. С вечна жажда
3. Give Me Love
4. Всичко е просто Любов
5. Born Again
6. Златните полета
7. Само двама - Only Two
8. The Distance - Разстоянието
9. Сайтът на една жена
10. Пингвините
11. ИК "Бард"
12. Ивайло Диманов
13. Поети с китара
14. Магията на Al Marconi
15. Откровения
16. Нелсън Демил
17. Цитати
18. Буквите
19. Public Republic
20. БГ-Наука/форум
21. Звездите ми го говорят
22. Пътеписи
23. По пътищата вечни на България
24. Оригами
25. Правните въпроси
26. Вятърното ми
27. Зелените ми копнежи
28. Реката в мен
29. Канала във VBox7
30. Music waterfalls