В живота на всеки човек има тайни. Съкровеннни кътчета във душата, които са само за теб и за никой друг. В тези кътчета оставаш насаме с мислите си, забравяш за проблемите от ежедневието, не се страхуваш да мечтаеш, признаваш пред себе си грешки, за които никога не би говорил в реалността от страх да не бъдеш уязвен или наранен от самия себе си или от околните. Времето помага тайните да се преосмислят, да ги видиш от друг слънчев или лунен ъгъл, помагат ти да станеш по-мъдър, да опознаеш по-добре самия себе си. Тайните имат крещяща нужда да бъдат споделяни именно защото са тайни и това им е противопоказно. Тайните са красиви, защото носят мистика, романтика и привкуса на забранения плод. Отдадеш ли се на тайната, тя те поглъща, обсебва те, превръща те в свой роб и те прави духовно и физически уязвим. Успееш ли да поставиш тайната на дистанция, да я гледаш от разстояние в дните, в месеците и годините тя остава нещо магично в живота ти, а с времето придобива сакрално-мистичен смисъл. Най-добрият начин едно нещо да остане тайна е то завинаги да обитава най-съкровенните дълбини и пространства на едно единствено човешко сърце. Франческа Джонсън и Робърт Кинкейд са еманация на хиляди влюбени души на този свят. Души, за които любовта е тайна и невъзможна наяве и точно затова тъй вълнуващо прекрасна. Преди да срещне Робърт, Франческа живее живот изпълнен от монотонно ежедневие, преданост към семейните задължения и постепенно съзнателно подтискане на стремежа към духовно обогатяване и извисяване над суровия реализъм бликащ от всички атоми на заобикалящата я действителност. Робърт връща на Франческа самочувствието на желана и харесвана жена. Срещата с него я кара да преоткрие себе си, да си спомни съзнанието за собствена ценност. В душата и отново има място за танци. Робърт Кинкейд е странник донесен от вятъра. Възхищава се от цвета на небето, пише стихове и по-рядко проза. Свири на китара, изкарва си прехраната като фотограф, а с фотоапаратите които пренася в сакове е запечатал на лента хиляди красиви места по света. Някъде в зрелостта на вечните пътувания и търсения в живота си Робърт се отправя към Медисън. Предизвикателството да заснеме интересните покрити мостове са поводът да срещне Франческа, жената към която се оказва че Робърт е вървял и се е стремял през целия си живот. Двамата разбират със сходно светоусещане думите избликнали под перото на Йейтс, споделят празнотата на изгубените във времето години, придобила друго звучене и стопила се напълно в малкото пространство помежду им, сливат душите си във вечното безвремие благодарение на красотата на моста Роузман. Те са заедно само четири дни и три нощи, а се обичат до края на живота си. В душите им отново има място за танци. Тостът е "за отколешните вечери, за далечната музика!" Какъв по-красив и наситено емоционален начин да покажеш на своята сродна душа чувствата, които бушуват у теб провокирани от радостта, че си имал щастието да я откриеш. Франческа е изпълнена от хубави чувства, отколешни чувства, музика и поезия. Робърт остава завинаги пленник на бавното улично танго, танго свирено на стар акордеон - там в далечината, в миналото или в бъдещето. Мелодия, приближаваща се неумолимо, замъгляваща всички принципи, без да му остави възможност за избор. Мелодия въздействаща на Робърт неотменимо и тласкаща го единствено и само към Франческа Джонсън.
След миговете остава само спомен. Във вторник Робърт се стопява във мъглата и дъжда, а старият му пикап на име Хари го отнася далеч от Франческа, от мостовете и от най-истинското и красиво нещо в живота и на двамата. Франческа казва "Сбогом" на Робърт и дава воля на сълзите пред нищо неподозиращия и съпруг, а дъждовните капки разнасят като рефрен през годините : "В нашата вселена, където всичко е неясно и двусмислено, подобна увереност ни спохожда един единствен път, никога повече, колкото и животи да изживеем."
~ ~

p.s. Влюбих се в тази книга, когато я прочетох.....Пропита е от искренност и нежност....
Винаги плача в края на прекрасния филм режисиран от Клинт Истууд.....